Искам...

Искам искам искам.....
Искам някой, който да вижда лошите ми страни.Искам някой който няма да ми разправя колко съм бил страхотен и прекрасен, а някой който да ми показва лошите и гадните неща в характера ми.Искам някой, който когато сбъркам да не ми казва "Е, случва се, не се тормози" а да ми казва "Да, сгреши.Беше наистина тъпо от твоя страна, гледай да не се случва пак".Искам..искам някой който да ме познава...да ме познава... ех...
Но може би сам си го търсех, преди толкова години, когато реших да се затворя за да не бъда нараняван.Преди години, когато реших да започна да се усмихвам широко, да ръся шеги наред и всеки да ме знае като забавен тип и никой да не знае какво чувствам отвътре.Тогава ми се струваше логично да го направя.Тогава наистина беше добър начин да не позволя на някой да ме нарани..не и видимо...
Но...промених се, порастнах от тогава...ценностите ми се измениха, не - не се смениха, но се измениха.
Сега търся някой, който да ме опознае ;( и още повече, търся някой който като ме опознае, да не избяга, а да остане.Някой който да ме разбира и да знае какво ми е, но да не ми разправя колко съм бил "прекрасен", а да ми изтъква грешките и недостатъци.Може би трябва да започна да пускам хора до сърцето си.Но за целта трябва да им се доверя, не мога, не съм СПОСОБЕН да бъда наранен отново...прекалено би било за сърцето ми...Някой който да ме разбира...
И мисля че стигнах до сърцето на проблема... работата е там, че ... да си призная честно, се нуждая да бъда обичан.Не знам защо, не знам как, но просто съм такъв.Не се чувствам ..цял...когато съм сам.Просто..трябва да бъда обичан...както и трябва да обичам..не знам как ви звучи, надявам се да не звучи...по грешния начин...просто като че ли имам дупка в сърцето, която се нуждае от запълване...
Не съм женкар, против представите ми е.За моногамията съм, твърдо.
Днес се замислих...всъщност вече вчера де...мисля, че не съм си уцелил времето :/ Ценностите на моето и следващото поколение са коренно различни от моите, представите им са тотално други, стереотипът им е напълно друг..понякога се чувствам загубен :( проблемът е там, че повечето ми връстнички (пък и връстници) си търсят връзка за седмица-две, тотално необвързваща, девойките са свикнали да бъдат с мамини синчета - лигльовци с пари и надути грубияни...а аз....
Аз съм тоталната противоположност на всички тях - аз съм див романтик, старателно прикриващ факта, тъй като не е добра черта на момче в тези времена, защото го излага на риск от разбиване на сърцето.Голям риск.Сега разбрахте ли една от причините, поради които се затварям?Друго нещо, изтъкващо тоталната ми противоположност на връстниците ми - аз искам, не, може би "нуждая се" е по-точна дума, от дълга и стабилна връзка - да познавам момичето, да й бъда най-добрият приятел, не само гаджето, както и тя да ме познава и да бъде до мен.За мен това е връзка, не тези петокласни подпичквания...Понякога, много понякога, колкото и да ме е срам да го призная... понякога ми се иска да бях като останалите - да не ми пука какво говоря, да не се притеснявам че съм различен, защото няма да бъда, да не търпя гаври защото съм различен, защото няма да съм....
Но знам, че никога няма да го направя.Никога няма да съм като тях.Това е срещу всичките ми представи, идеали, стереотипи, модели на поведение, и срещу възпитанието ми.Срамувам се че ми се е искало това нещо понякога, да.Но не е лесно да си различен.Наистина не е. 7 години в Христо Ботев бях различният, лудият, криво-разбраният, странният.Именно там развих способността да се затварям, както и във всяка една ситуация да мога да изключвам съзнанието си и да мисля за приятни за мен неща.Без тези способности нямаше да оцелея като индивид...
Мисля че прескочих през няколко теми, но се надявам да сте ме разбрали, поне донякъде..Знам, че почти никой не чете този блог, но като че ли го използвам повече като дневник, да си излея всичко.Е, това че съм го пренебрегвал доста пъти е факт, но повечето от вас ме знаят какъв съм завеян :) Лека нощ, читателю, и до следващият ми пост, който съвсем скоро може би ще е готов :)